Обича ме, не ме обича…

Обича ме, не ме обича...

Определено не спадам към „романтиците“, но ще излъжа ако кажа, че онова странно чувство на две души, борейки се вътре в мен, ми е напознато.

Седя и се взирам в него, не потрепвам. Изглеждам спокойна, но вътре в мен бушува океан от чувства. Стаята е огромна, но сякаш се блъскам в стени и колкото и да опитвам да отклоня погледа си, не мога. Да, точно това необяснимо чувство, което минава през цялото ми тяло, съпроводено с оглушително туптене на сърцето. Едва ли има някой, който не го е изпитвал…

Боли ме не защото не ме забелязва, а защото сама си давам надежди. Въпреки, че за него винаги ще си остана непохватното малко момиче, пак нещо не ми дава покой. Знам, че съвсем скоро ще изгубя мъничката възможност да го виждам, да се радвам на съвсем мъничките неща, които той навярно несъзнателно прави, но нещо в мен не ми позволява да се откажа.

Малко или много, това е познато на всички ни, но до каква степен трябва да оставяме хората да ни вляят по този начин? Кога прекрачваме границата на привързването и ставаме обсебени? Колкото и да се развива всяка една наука или технология, чувствата като че ли биват пренебрегвани. А отговорите на тези въпроси все още не са напълно развити, за да можем да получим поне малка представа.

Аз лично съм на мнение, че човек сам кове съдбата си и както споменах в предната публикация, случващото се около нас е отражение на действията ни. В този ред на думи, не съм привърженичка на мислите от тип „след като той не ме харесва, значи не ме заслужава“, но съм и твърдо против и обратната гледна точка, а именно „никога няма да бъдa достатъчно добра за него“. За да бъдем щастливи с един човек, първо трябва първо да се научим да приемаме себе си като единици.

Снимка: Буба Башева, още нейни снимки можете да видите тук.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар