Размисъл

РазмисълКолкото и позитивен човек да съм и да се старая винаги да мисля най-доброто, не мисля, че мога да оборя самата себе си за едно-единствено: Хората ставаме все по-големи егоисти и материалисти.

Наскоро прочетох това изречение и се замислих:

„Върху ръката, която ти дава розите, винаги остава лек аромат“

Смисълът е ясен – в процеса на работа, чиято цел е да подобрим живота на тези около нас, издигаме своя собствен. Когато всеки ден се грижиш да направиш нещо добро, животът ти става много по-богат и придобива повече смисъл.

Жалко е, че все по-малко хора осъзнават това. Споменах почти същото в предната публикация – единственият начин да бъдем щастливи, е да правим тези, които обичаме, именно такива. Не ни коства усилия или пари, не жертваме абсолютно нищо.

Завиждаме на чуждото щастие, често определяме привидно щастливите хора за „късметлии“, без да се замисляме защо всъщност са такива. Дали наистина животът им поднася всичко на готово? Не вярвам. Не е важно да получаваш това, което цениш – важно е да оценяваш това, което получаваш. А дори и наистина съдбата да е на тяхна страна, е добре да си припомним, че „късметът има странния навик да идва при тези, които не са зависими от него“.

Често обвиняваме лошия късмет за собствените ни неуспехи, но според мен, всичко, което сме и не сме постигнали е плод на усърдията ни или липсата на такива.

Вероятно можем да приемем, че парите са мерната единица на успеха, но взаимовръзката между него и щастието е твърде малка, за да зависи второто от първото. Тоест, успехите ни в личен план не ни правят повече или по-малко хора. Любовта, истинската, безкористна и неподправена такава, не зависи от материалното ни състояние, а от духовното такова. А да обичаш, означава да намериш в чуждото щастие, своето собствено.

Не можеш да бъдеш щастлив, ако обкръжаващите те не са. Щастието е направено, за да бъде споделяно. 🙂

Снимка: Буба Башева, още нейни снимки можете да видите тук.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар