Обичай себе си!

Обичай себе си!

Замислете се кой беше последният път, в който критикувахте себе си. И кога за последно се зарадвахте на някое свое постижение. Вторите стават все по-редки за сметка на първите, хм?

Вероятно „подбутнати“ от неразбираемия за мен социален модел, според който алкохолните делириуми и употребата на всякакъв вид плебейски субстанции автоматично ни прави „харесвани“ и „готини“, ужасно много хора решават, че да правиш стойностни и смислени неща, да изграждаш себе си и да се трудиш, за да си осигурим хубаво бъдеще е „тъпо“. Сами виждате колко налудничаво звучат тези идеи, защо им позволяваме да ни променят?

Истината в прав текст е, че няма как всички да ни харесват такива, каквито сме. Истинското удовлетворение, обаче, няма как да намерим в останалите – то е у нас. Чудесно е, когато хората около нас ни правят комплименти и харесват това, което правим, но само наистина близките ни хора, тези, които обичаме и на които разчитаме, имат значение. Не е нужно всички да ни ценят, ако получаваме удовлетворение от себе си, плюс подкрепа от най-близките си.

Ето и една притча, която намерих в книга на Хорхе Букай:

— Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората, че съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителя му рекъл:
— Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да разреша един личен въпрос. Може би след това… — И след кратка пауза добавил: — Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може и да ти помогна.
— О… колко се радвам, учителю — измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
— Добре — продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето, му рекъл: — Яхни коня, който е навън, и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш на по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска.
Отворил ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя.
Колко би искал момъкът да има една златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
— Учителю — рекъл, — съжалявам. Това, което ми заръча, е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого за истинската стойност на пръстена.
— Това, което каза, е много важно, млади приятелю — усмихнат, отвърнал учителят. — Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш, и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня.
Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
— Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
— Петдесет и осем монети ли? — възкликнал момъкът.
— Да — отвърнал бижутерът. — Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно…
Момъкът се развълнувал и препуснал към дома на учителя да му каже новината.
— Седни — рекъл му той, като го изслушал. — Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

В крайна сметка – да, хората сме социални същества и се нуждаем от чуждата преценка, за да изградим самоуважението си. Но, ако знаем какво желаем, знаем какво ни прави истински щастливи, има ли значение каква е преценката на хората за нас? Толкова хора са ми казвали, че съм „ненормална“ и „откачена“, защото се занимавам с блог, вместо „да ходя да се забавлявам“. И какво от това? Блогът ме прави щастлива, безкрайно щастлива. Важните за мен хора ме подкрепят и насърчават именно заради това. Какво значение има мнението на другите?

Снимка: Буба Башева, още нейни снимки можете да видите тук

Loading Facebook Comments ...

  2 comments for “Обичай себе си!

  1. Petia
    септември 14 at 14:40

    Blagodaria za vduhnovqvashtata statiq, zaredi me mnogo i mi pomogna:))) Prodlujavai milo momiche, da budesh sebe si i da radvash tezi,koito sa istinskite ceniteli…drugite sa prosti i drebni dushichki. Imash talant – ne spirai da go razvivash!!!!

Вашият коментар