Вярвай!

Вярвай

Снощи проведох доста интересен, макар и твърде кратък, разговор с един човек. Той ме попита – „Позитивна ли си?“. Веднага изстрелях – „Да“. След секунда, обаче, поставих под въпрос собствената си нагласа над живота – с всички битки, които непрестанно водя със самата себе си, с всичките страхове, които не мога да преодолея, оптимист ли съм всъщност?

Не мога да си отговоря на въпроса. Би било безплодно да очакваме щастие, ако храним негативни мисли. Четох една притча наскоро, в която възрастен човек разказва на внучето си, че у всеки един от нас има два вълка – единият е този на щастието, любовта и надеждата, а другият – на тъгата, сълзите, завистта. Детето попитало – „А кой вълк печели?“. Отговорът беше – „Този, когото храниш.“

Щастието не е чувство, а състояние. „То не е еднопосочна улица“, каза ми един човек. Ако едно нещо те разочарова, винаги можеш да тръгнеш по друг път. Старанието да откриваме нови и нови причини да бъдем щастливи, които, между другото, винаги съществуват, показват истинската ни сила.

Разочарованието, само по себе си, е неизменна част от живота. То далеч не значи, че не трябва да се стараем, да очакваме и да се опитваме да постигаме целите си. Естествено, винаги е по-добре да сме приятно изненадани, но страхът от огорчение няма как да бъде движещата ни сила в живота. Разбира се, самият страх е защитна реакция на организма и без нея сме загубени, но да се отказваме от целите си, защото някога в миналото не сме успели, е безсмислено.

Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото животно и на други деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си… Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира тогава?
Защо не бяга?
Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран, защо го оковават?“.
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил завързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си.

– Хорхе Букай, „Нека ти разкажа“

Снимка: Буба Башева, още нейни снимки можете да видите тук.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар