Cis moll

Михаела Димитрова

Вероятно най-голямата човешка трагедия е загубата на вярата в собствените ни ценности и убеждения, които сме градили и на които сме се уповавали през значително голям период от живота ни. Почти сигурно е, че всеки един от нас ще се сблъска със ситуация, която ще постави на изпитание и, вероятно, ще поразклати идеологията ни.

Моят подобен момент ме отведе до нещо, което дълго време се притеснявах да повярвам, а именно – че светлината е постижима само и единствено тогава, когато сме преодолели мрака. Излишно е да казвам отново, че „пострадалият“ ми мироглед все пак остава оценен единствено по субективен начин. Можем да изберем да бъдем достатъчно смели да се оставим на страданието, за да видим докъде бихме могли да издържим или пък да бъдем достатъчно страхливи, че вместо да се опитаме да се измъкнем от него, да продължаваме да затъваме.

Трудно е да се каже дали щастието или болката ни отвежда до по-значително съзидание, но е неоспоримо, че и двете противоречащи си емоции често съграждат в нас нещо ново на мястото на вече изчерпаното. Да се откъснем от старото, да приемем, че то вече липсва е доста трудно. Не защото „новото“ е по-лошо, а просто защото сме се адаптирали към „старото“. Примирението, за мен, е най-трудното, но пък и в нередки случаи води до най-голямо удовтлетворение в последствие. Може би и на мен ми е време да съзная, че понякога просто трябва да се откажа…

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар