Примирението е за… силните?

Примирението е за... силните?

Не мога да преброя пътите в последния месец, в които чух сентенции като „не се отказвай от това, за което мислиш всеки ден“, „не спирай да се бориш за това, което истински желаеш“, „примирението е за слабите“

Замислям се; колко често тичаме срещу вятъра? Борим се за хора, които не заслужават усилията ни, пропиляваме време в обмисляне на ненужни неща, посвещаваме се изцяло на напълно загубени каузи и всичко това, подкрепени от онова наше досадно вътрешно чувство за справедливост. Чувството, в което се вслушваме когато непрекъснато ни прошепва, че усилията и търпението ни ще бъдат възнаградени, дори и разумът да крещи с цяло гърло, че няма нито един логичен и обоснован аргумент за това. И, противно на всяко съждение, тихичкият шепот е нещото, което понякога, не винаги, бавно и мъчително ни води по саморазрушителен път, който с всяка крачка напред усложнява връщането назад…

Понякога да се откажеш от това, което искаш в името на собственото си щастие, което, в конкретния момент, със сигурност е доста илюзорно понятие със сигурност изисква в пъти повече сила отколкото да следваш инстинктите и желанията си и да се оповаваш на до крайност изопачени късчета надежда. Да вървиш срещу собствената си природа понякога е най-краткият път към следващите моменти на удовлетворението. Примирението не е признак на слабост; примирението е реализъм. Реализъм, че понякога е по-добре да търсим новото, пред това да се опитваме да променим настоящото.

“Letting go means to come to the realization that some people are a part of your history, but not a part of your destiny.”
― Steve Maraboli

Снимка: Златина Точкова, още нейни снимки можете да видите тук.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар