CHANGES

PicMonkey Collage

Здравейте, приятели!

Честно казано, не знам откъде да започна, нито до къде точно искам да стигна в тази публикация, но истината е, че не ми се иска да се задълбавам толкова в причината за „изчезването ми“, колкото в чисто психологическите изводи, до които достигнах, благодарение на ситуациите около мен. Не ми се иска това е систематизиран пост, а по-скоро да отрази вътрешните ми емоции в целия им хаос.

За никого не е тайна, че възрастта ми в момента може би най-динамичната и най-трудната (но пък и може би най-хубавата в доста аспекти) в живота на един човек. Преминаването от една фаза в тотално различна в рамките буквално на няколко седмици до няколко месеца е немислима, особено когато си си представял живота си по един начин, а обстоятелствата го преобърнат нагоре с краката, завъртян и усукан на 360 градуса.

Е, няма да ви мъча повече, причината за всичко това е, че няма да заминавам за Великобритания. Както повечето от вас знаят, бях приета и изпълних условията, дадени ми от университета, но причините се оказаха чисто административни.

Не случайно казах, че промените около мен не са нито лоши, нито хубави. Не обичам да употребявам тези две думи. Всяка промяна носи със себе си нещо ново, често неподозирано, такова, за което не сме подготвени и… така или иначе никога не сме напълно готови за каквото и да е, така че в крайна сметка винаги се налага да рискуваме. Знаете, че започнах работа – както и да ви прозвучи, не си представях, че на 18 ще работя. Представях си се като спретната, ученолюбива студентка, в сладко, подредено общежитие, прекарваща живота си в библиотека. Е, повечето от тези неща ще се реализират, но не тази година и не там, където смятах, но… все пак.

Да, промените са промени. Идват, връхлитат те и след това трябва просто да си обуеш гащите и да вземеш най-доброто от момента, който съдбата ти е предоставила. Надявам се, че успях да го направя, поне донякъде. Чувствам се малко разочарована, но мога да кажа напълно откровено, че усещането за свобода за първи път наистина ме изпълни. Късно се замислям, но понякога имаме нужда да се освободим от всичките си планове, мечти, амбиции, страхове, притеснения, желания и предразсъдъци, за да си дадем шанс.

Да си дадем шанс да поемем глътка въздух, да погледнеш трезво на нещата и да започнем отново. Да, чувствам се свободна и щастлива. Вероятно това не е бил правилният път за мен и животът ми дава възможност да поема по-правилната посока. И както често излиза накрая – плановете, които си правим сами, далеч не са най-доброто, което обстоятелствата биха могли да ни предложат.

Понякога трябва да се фокусираме не върху онова, което сме искали винаги, а върху знаците, за които очите и съзнанието ни остават затворени. Пътят към удовлетворението няма точна дестинация, а непознатият маршрут честно се оказва по-добър от онзи, който смятаме, че вече познаваме като пръстите на дясната си ръка.

С този пост не целя да се оплача, не целя да получа коментари „толкова е несправедливо“, а целя да ви провокирам.

Да ви провокирам онази светкавица от мисли, която да прореже затормозеното ви от битовизма съзнание и да ви провокира да търсите себе си непрекъснато, дори когато мислите, че сте се открили.

Най-ценният урок за мен? Съдбата си знае работата. 🙂


Снимка
: Златина Точкова, още нейни снимки можете да видите тук.

Loading Facebook Comments ...

Вашият коментар